Мрак и невежество потискат хората. Време на неграмотност, на лоени свещи, суеверия, диканя, цървули, въшки и мизерия. И въпреки това, всеки дом от миналото е една техническа работилница и всяка една жена – тъкачка, предачка, художничка – приложница и плетачка. Един огромен завод за прости вретена, с хурки и чакръци, и стонове със сръчни работнички. Затова тази текстилна промишленост предлага едно изключително разнообразие и богатство от облекло и тъкани.

Свещ. Ганчо Марков (1851 – 1936) пише, че когато след 1878 г е привлечен за секретар-бирник, само кметът Ванков носи калеври. Зиме жените обличат сукмани, подплатени с кожи джубета, дебели фланели и вълнени чорапи или калци, а лете – пещимали и елеци.

Мъжете зиме носят потури  икъсачка (къса подплатена шаечна дреха с ръкави), калцуни от вълна и калпак от овча кожа, а лете – бяла риза и пъртени широки гащи (с тъкан от една и съща основа и вътък), и антерия, или неподплатена вълнена дреха-салтамарка. Мъжката риза е дълга, за да не боде, а долните гащи са от плат – разметка, който е смесица от памучни и конопени влъкна. Гащите имат широки крачоли. Мъжът носи още дорамник и цървули от аргасана или неаргасана кожа. Чорапите са без шарки. Ръкавите на лятната риза също са без шарки. Те са дълги и широки за удобство.

Но нека се спрем по-подробно на женското облекло, като по-характерно. Зиме тя облича дълга памучна или кълчищена риза с широки поли. Освен това облича шаечна фуста, или сукман. На главата си носи вълнен шал, а под него шамия от тъмна фабрична тъкан. В празничен ден забрадката се заменя с баръш от копринен плат в кафяв цвят.  В долния край ризата има тясно везмо, а престилката е в тъмен цвят и с малко шарки. За да се представят по-добре момите забождат в косите си свежа китка, а невестите трендафил. На врата си носят гердан, или наниз от пендари. Герданът от стари монети, наподобяващ ребра или кости, е опънат върху платно, и се обточва с червена моха. Той покрива гърдите и се носи само от невестите. След сватбата невестата ходи 40 дни забрадена надолу, докато не станат повратките, а цяла една седмица е длъжна да мълчи и да не приказва. Оттам е поговорката: „Мъдри се като млада булка”.

Като допълнение към женския тоалет може да се посочи червеният пояс, който е дълъг 4 м и е широк само от 2-5 см. Коланът е тесен, защото завършва с пахти (чапрази).

Различно по тон е шаечното елече, към което се носи златен наниз – а на ръката сребърна гривна. Всяка жена шие облеклото си сама и нашива собственоръчно везмото. Тя сама боядисва преждата с помоща на тревата брош.

Голяма разлика между делничното и празничното облекло почти няма. В празник жените обличат калеври и то главно, когато отиват на черква. Друго изключение към празничното облекло е колоритната гевезена престилка, днес наричана „градищка”. На „Трифон зарезан” тя има представителна роля в женската премяна.

Изобщо, местната женска носия не е богато украсена с художествени елементи, със шевици в утвърден стил. Не е въведена и раменната украса с пъстра шевица.

Сухиндолката използва при тъкан хоризонталния стан, с който тя достига редица хоризонтални ефекти, особено в чергите, възглавниците, торбичките и пъстроцвестните тесни женски колани, тъкани с помоща на квадратни дъсчици.

Столетницата баба Дена М. Караданчева през 1951г разказва: „Старата носия я обличахме до към 1890г., когато мъжът ми беше кмет. Тогава дядо Петко Ст. Кюркчиев и поп Иван поискаха да я премахнат като лоша и нехигиенична. Те цапаха на хорото жените с катран, за да почнат да носят съвременни градски дрехи”. Оттогава датира стремежът да се облича по-друго, по-модерно облекло.

От своя страна и мъжете не остават назад. Те започват да си шият панталони, да обуват чепици, да си купуват капели. Но жените ги изпреварват, защото в тоалета си прибавят вече фустите, пелерините и баскините.

Първият моден шивач е Иван Машалов, дошъл през 1905г от гр. Севлиево.Преди това младежите дават дрехите си на абаджии и терзии, а някой още носят гащи с врукузун. Машалов ги научава да се обличат по градски. Той шие костюми от кастор, ластикотин, или камгарн, доставени от Русе или Габрово.

Друга част от местния ръчен текстил е така наречената едра тъкан. Това са дюшеците, юрганите, чергите, халищата, кебетата и други, които са тъкат от ръчно предена груба вълна. И в тази тъкан сухиндолката се представя като умела майсторка. Тя тъче като спазва строга симетрия чрез разни ивици, с контрастно оцветяване, или с преливащи се тонове. В чергите има черти с над 10 см широки ивици, а има и бледорозови, кафяви и вишневи тонове.

Кебето, или както тук го наричат фъканото кебе, е в зелен цвят, с дълги кичури от едра тежка вълна.

Престилката за дар се дава като най-лична тъкан за женския тоалет, излъчващ струя от цветове.

Във възглавницата има и външна украса с ивици от различни геометрични елементи и шарки. Има и така наречените късани възглавници с по-малко сложни фигури.

Голямо е разнообразието на оръдия и сечива, които обслужват стопаните и домакините. Някой от тях са изработвани собственоръчно, други са купувани от пазара, или се доставят от местни занаятчии.

Твърде прогресивна роля за популяризирането и набавянето на по-съвременен инвентар играе просветения на времето си поп Ганчо Вачков, който изпълнява ролята на начетен стопановед. През 1884г. попът пръв в селото употребява лизгар (права лопата), за да риголва на две лопати (двупластово) място за лозе. За целта прави демонстративна проба и в околийсия център, защото дотогава риголването е непозната лозарска работа. Две години по-късно той сам изработва дървено менгеме за изстискване на джибрите. Тогава си купува и захаромер за измерване на захарния градус на гроздовата мъст. Така успява да открие, че в „Тъмреш” лозята достигат до 23 градуса захарност, в „Трескавец” – 24 градуса, а в „Манастира” най-много 24.5 градуса.

През 1899 година свещеникът си купува винарска помпа, а преди две години прави вече опити да пръска лозята си с бордолезов разтвор и то не с помоща на лозопръскачка, каквито тогава още няма, а с метла, ръсейки против новопоявилата се болест маната. Той успява, въпреки присмехите на непросветените, че иска да натхитри бога. Всичко това стихва, когато през есента на 1898г. само той бере грозде.

Други характерни моменти от въвеждането на по-модерен земеделски инвентар са закупуването на чепелова вършачка от Иван Попкръстев през 1903г., движена с коне и доставянето на желязна грапа през същата година. Малко по-късно Иван Ат. Стойчев доставя първата вършачка, движена с парен локомобил, който пък загрява водата в котела със слама от хармана. Оттогава започва и изместването на диканята.

Модерницазията на земеделието постепенно се налага. Доставят се първо чифтове волски и конски плугове за по-дълбока оран, грапи и лозопръскачки, които отначало се представят предимно от френските марки „Верморс” и „Верморел”, а към 1942г. и от фирмата „Братя Раеви” в Горна Оряховица и коопирация „Труд” в гр. Севлиево.

През 1941-1942г. масово навлизат в лозята конските плугчета „Руд. Сак” и „Руд. Бехер”, внесени от Германия, конски грапи, овощарски пръскачки „Любовел”, ръчни винарски помпи и др., за доставката на които се грижи новооткритият клон на бившата Българска земеделска и кооперативно банка. Това става по специален закон за снабдяването на стопаните с дребен земеделски инвентар.

Девети септември 1944г. заварва Сухиндол с много ракиджийски казани и с 8 вършачки, предимно от марката „Клайтон”, движени с трактори „Фордзон”, „Диринг”, или „Мак кормик”. За комбайните тогава се говори като за някакво непознато чудо.

Ето как протича един летен ден на сухиндолци преди Освобождението, според книгата на Иван Драгиев „Сухиндол – Минало и настояще”:

„Сутрин дворът е като кошер. Всеки става рано, дори преди зора. Шета, бърза да се стегне за през деня и влага труда си в подготовка на колектива. Мъжете подреждат добитъка и издояват млякото, стягат живата тяга и колите за път, а жените приготвят яденето и обличат децата. Строг, повелителен и справедлив, старият разпределя хората си за работа, подпомаган от свекървата. Тя следи дежурната да стане рано, да меси хляба в нощите, да запали пеща и да изпече навреме самуните, за да сложат от тях в торбите си за къра тружениците на задругата. Така заняти в работа, полевъдите и животновъдите тръгват към полето, почти винаги преди изгрев слънце. Мотиките, оралата и люлчилата са върху колата или на гърба на магарето, а жените със задянато на гърба цедило, в което спи малката рожба и с хурка в забита в пояса или колана, предат вървейки пеша, чак до лозето или нивата. При пристигане опъват трикракото люлчило под някоя сянка, покриват бебето с бяла аба, майката накърмя малкото да спи и захваща работа. „

А каква е трапезата на сухиндолеца?

Празничната трапеза по правило включва кравето или биволското масло, сиренето, баницата, животинското или птичето месо. Такива са деликатесите и за гуляйната трапеза, а зиме свинското месо се посреща с голям апетит и нетърпение.

Ежедневната, най обикновена и масова софра предлага на първо място домашния хляб, печен в пещ или в чирепня, булгур, млян на ромел, различни ястия от зеленчуци, сготвени със свинска мас, чушки, пълнени с булгур вместо с ориз, ошави от разни плодове, попара с мляко или сирене с хляб, „конска” попара, чорба от бакла, зелен боб, леща, яхния, куркуда – гореща зелева чорба с лук и праз, куру баклава, зеле, ишмирин – гореща мазна брашняна каша, триеница, копривник, лопушник, тиквеник, тарана и др.

Като овчарски деликатеси се смятата катъкът и белият мъж.

Освобождението – 1878г. разчупва идиличния живот. Данъците се събират вече не в натура, а в пари. Балканът купува повече вино, а Свищов – жито. Засилва се парично - платежната размяна.

Да погледнем и особеностите на сухиндолския говор. Сухиндолци говорят на източното наречие, но имат в говора си някой лексикални особености, които са от домашен произход. Това са думи от един и същи корен, но с еднакво значение. Те се различават по форма и изговор. Например ремък и ремик, човек и чуляк, биволица и биулица, двор и дор и пр. Някой думи като трънкулка (джанка), пелвина (дървена фуния), пъргия (дървена летва), донови (долни гащи) и др. не са познати в Българския език.

В говора на Сухиндолеца вокалите потъмняват. Например: Къщъ, рекъ, устен, увцъ и др. От друга страна местният жител неправилно поставя ударението върху някой думи: детето, креват и др., а при произношението на числата, не ги членува с те и казва, дветех, тритех и пр. При променливо Я той спазва правилата: Мляко, млекар, млечен, но това Я е повлияло на постоянното Я в някой думи, и тук казват Ери вместо Яре. Налице е обичаят да се произнася понякога Е вместо И. Например: Иленка, зилено и др., а глаголите в трето лице викат, скачат и др. се произнасят викът, скачът. При сухиндолци има стремеж за съкражаване на думи, например: Улца, уденца, баа – баба, дяа – дядо и пр.

Като чисто мизийски говор тукашния диалект има и друга характерна особеност. Среща се изговор на широко Е, или пък липсват съгласните Х и Ф в началото на думата: убус, вместо хубост, ляп, вместо хляб, дрей, вместо дрехи и др.

В други случаи Х преминава в средата на думата във В или в У: пъйни, майни, бяуми, туули. В някой съгласни Ф преминава във В, или в У: Ванела, винер, чиут, какъй.

„Речта е хубава само тогава, когато вярно отразява мислите на хората” казва Ушински.

Днес нуждата от богат, точен и изразителен език е очевидна. Когато са на събрание, съвещание, когато се изказват или просто комуникират в интернет, хората трябва да държат сметка за правилния език, да изказват добре мислите си, защото културния човек говори ясно и разбрано.

Сухиндолци под влиянието на радиото, телевизията, киното и печатните и периодични издания подобряват своя език. Днес те говорят по-добре и без диалектни грубости. Те се освобождават от турцизмите и се отърсват от речника на баба и дядо. Но сред младото поколение се налага и онзи циничен и вулгарен език бълван всекидневно от чалга псевдокултурата.

В нардните игри и хора е отразено художество и темперамент. Те са буйни, игриви, спокойни или плавни, богати с ритми и неизчерпаемо богатство и разнообразие на фигури и стъпки. Те са полезна народна забава и обществено развлечение. Хоро се играе на семейни гостувания, сватби, строеж на къща и особено на „Трифон зарезан”, когато местното хоро е най-голямото на Балканския полуостров.

Лете сухиндолци са заети, не остава време за веселби, но на празник те са на хорището. Стича се мало и голямо, и особено дечурлигата. Едни да погледат, други да поиграят, а трети да се научат. Слънцето сякаш спира зад Пряслог и Янотин, земята се отпуща за сън и почивка, но нямат насита играчите, нямат умора и свирачите.

В песента има поетичен говор. Тя е изкуство, красота и потребност, затова поколенията я създават и пазят през вековете. През годините на робството песните говорят за чувства, за народно съществувание и събития.

В народните песни Българинът винаги е идеален. Той е победил над врага.

Много чувства са съхранени в събраните преди 9 септември 1944г. в Сухиндол над 300 песни, изпяти от даровитите самобитни певци Кръстина Попганчева, Васила Белева, Мита Байчева, Дона Цивнева, Неда Влаева, Неша Мънкова и др. В техните песни има чудно звучене и гласовитост, мъка, любов и възторг.

С каква радост посреща сухиндолецът пролетта:

Каква са и пролет пукнала,

Секи на къра отива

Нивите да си обиколи,

Нивите росни ливади...

Пролетта е чакана и от овчаря, обичан от всички:

Тодор си стадо пасеше

На сухиндолските могили

С меден си кавал свиреше.

Авал му свири говори:

Месечко, ти мой мил братко,

Кат светиш толкос високо

Видя ли мойта Петкана...?

Месецът се трогва от молбата и отправя светлината към Петканините дворове.

Много грижи и внимание сухиндолците отделят на лозята, за да е по-голяма радостта при гроздобера:

Грабна Неда лозна мотика,

Че си на лозе отиде,

Копала три дни и три нощи...

В своите записки по повод събирането на народни песни в Сухиндол през 1934г. музиковедката Райна Кацарова признава: Тук песните са много – трапезни, свадбарски, василовденски, жетварски, пеперударски, гергьовденски и лозарски, а старите хора знатя добри варианти на коледни песни.

От местните песни с героично съдържание заслужава да се отбележи тази за саможертвата на поборника за освобождението ни от отоманско иго Русан Мирчев, в която народният съчинител е изразил силни чувства:

Отдолу идват сеймени,

Сеймени бюлюкбашии.

Юнашка глава носеха

цяло се село събрало,

главата да си познае.

Никой си глава не познава.

Най-подир дошла бабичка,

Тя си главата познала,

Викнала баба да плаче:

„Синко, Русане, Русане,

Тъй ли е майки мислила,

Когато те майка хранила?”

Сеймени думат на баба:

„Я мълчи, бабо, не плачи,

Юнак си сина хранила,

Докат сина ти хванеме

Девет сеймени паднаха,

Докат главата му вземахме

Сам бюлюкбашията падна!”

Кавалът и гадулката са употребявани със своя изпълнителски стил. Тук са разпространявани овчарската свирка и цафарата, а гайдата е застъпена по-малко. Като ударен интструмент тъпанът е начело.

Под влиянието на общия културен подем, настъпил след 1878г.  и под влияние на учителите , казармата и самото училище, в Сухиндол започват да се пеят песни с по-нов и граждански характер. Явяват се и по-модерни инструменти. Първият от тях физармониката на Пеньо Стойчев, купена през 1887г. По същото време Деньо Хавов си купува флейта. Двамата водят хорото на „селска” и „края”.

По-късно Деньо си купува и кларинет, последван от Вас. Карагеров.

Около 1909г. се прочува като музикант Ганьо Радоев. Той пее и свири с физармоника. Същият образува и първият черковен хор.

Трети физармонист е Петко Узунов. Той свири и на хармониум.

Празник буквално значи ден, в който не се работи, ден празен от труд.

Обичаите са средство за общуване и те се отличават със своята трайност. Те са извор на родолюбие.

Според запазените документи и спомени, миналото на Сухиндол е богато с обичаи, празници, обряди и вярвания, които почти напълно изчезват.

Ето някой от тях:

При строеж на къща е развито чувството за колективна помощ. Обичайно е, изкопът на мазата да става от момците и момите. Първите изкопават трапа, а момите изтеглят пръстта. Свирката свири и ги весели.

При засаждане на лозе практикуват „заредата”, т.е. труд срещу труд, а беленето на царевицата и доизкарване на чеиза на момата, е повод да се свика белянка и тлъка, придружени с весели закачки, радост и богата софра.

В домашния бит е възприето, вечер преди лягане за сън, младата булка да измие краката на свекъра. Това е за „икрам”, защото от него зависи, кой и какъв имот ще наследи.

Обичаи

При издирването на метните обичаи от миналото попадаме на интересна следа.

При издирването на местните обичаи от миналото попадаме на интересна следа. През времето на робството тук идва руският изследовател Полихроний Сирку. След завръщането си в Русия, той издава през 1893 г. книга в Санкт Петербург „Время и жизнь патриарха Евтимия Терновского”. Между друго пише и за идването си в Сухиндол, където по време на свети Георги и свети Димитър стават празненства. Полихроний Сирку намира, че тези обичайни празненства имат нещо общо със жертвоприношението при черемисите (малка народност по поречието на р. Волга), каквито те правят по време на св. Св. Лавра и флора.

Трябва да се съжалява, че пътешественикът не е описал по-подробно тези наши празненства, вече изчезнали от по-съвременното празнуване на Гергьовден и Димитровден.

Известно е, че по време на народните веселия са се провеждали и борби. Като известни добри пехливани се прочуват: Иван Ватев Божков и Пеню Пазванта.

За друго интересно явление разказват старите сухиндолци. Когато се налага момата да бъде открадната или да пристане, тя остава да нощува до деня на сватбата под гаранция в поповата къща, откъдето я извеждат за венчавката.

А ето и други патриархални обичаи и празници:

Лъчугане – Когато падне първият сняг, или ако това е на някой имен ден, съществува веселия обичай „лъчугане”, т.е. да се натриват със сняг по челото за здраве и хаир. Този, който лъчуга именник, поднася и закачливи пожелания.

Зазидан – За да бъде една сграда трайна и здрава, трябва само да се зазида сянката на някого, т.е. да се вземе курбан човешка жертва, за да се омилостиви злият дух, който лесно ще събори сградата, ако поиска това.

Добра среща – Хората в миналото вярват в добрата среща, защото от нея зависи сполуката в труда. Ако сутрин те срещне човек, който има лоша среща – тежко ти. Ще те споходи несполука или беда. Затова, ако си имал неприятности през деня, питат: „Кой те срещна сутринта?” Затова хората много държат на поздрава „Добра среща!”.

Лехуси – Жена след раждането до 40-те дни се нарича лехуса. Около нея през тези дни живеят духове, наричани лехуси. След залез слънце лехусата не излиза  навън, не бива да ходи на хорото, да слуша гайда или свирня от друг народен инструмент. Тя трябва да спи сама в леглото и да не влиза в разпри. Детето не се оставя само, а ако се наложи да излезе родилката, оставя до люлката ръжен или дилаф.

Новогодишна трапеза – Тя пленява с изобилието си на госби и плодове, с виното, което е израз на желанието да се отдаде повече труд за повече блага. На софрата има свинска пача, баница с дрянови клонки, които символизират разни късмети, а който намери парата в баницата, ще бъде щасливецът през годината. Софрата не се прибира, за да ядат бедните, които често пъти биват замествани от някоя изгладняла котка.

Кадене на лемеж – В миналото, до Нова година е прикадявано с кандило и с тамян над лемежа на оралото, за да има спор и берекет през новата година на полето.

Полязване – Игнажден (2 януари) е последният празник преди Коледа. В него има магически елемент. Ако някое лице полезе (посети къщата на стопанина), то от неговия полез зависи, цяла година какви и колко птици ще има в двора. И обратно – ако ме у добър полезът, ще има птичи берекет в къщата. При влизане полезникът трябва да хлопа весело с предмет и да имитира крякане на кокошка или да пее като петел. Слагат на пода със слама и той сяда задължително да мъти, но без да има яйца. Накрая го даряват с орехи, сушени плодове и го гощават.

Силивистри – Това е гуляйджийски обичай. На 15 януари на свети Силвестър, рано младежи прескачат оградата на стопанина, който има дойна биволица, влиза в обора, почиства на животното, като оставя бележка, кои са идвали и при излизане весело подвикват. Посещението с обриване става добър повод да ги поканят на угощение, на което менюто е предимно баници с биволско масло и извара. Не са изключени и месните лакомства, а наздравиците са за стопанина, за семейството и за доброто състояние на биволицата, а ако са две или три – също.

Миене на икона – На 19 януари ( Йордановден) мият иконите на чешмата и оттам домашните вземат вода, защото е светена и лековита.

Кривата сряда – В края на зимата, когато настъпва предпролетния сезон, всеки ерген трябва да се ожени. Не е ли направил това през дългите зимни месеци, той се смята за изостанал, другарите му го бият с тулум – сух надут мехур от прасето.

Трифон зарезан – Той е най-веселият местен празник, в който всички имат настроение. Никой никому не прави забележка за лудориите и голямото викане с гърлен глас.  За първи път този празник се празнува в Сухиндол през 1865г. Денят се празнува на 14 февруари. По-подробно за протичането на празника ще разкажа в специален материал.

Пеперуди – Когато сушата заплашва стопаните, те избират едно 10-12 годишно момиче, обикновено сираче, обкичват го с венец от бъзе, намокрят го с вода и го карат да пее, молейки бога за дъжд. Отгоре му изливат котли с вода, за да се лее из ведро дъждът.

Това са по-интересните обичаи, в специален материал, по-подробно ще опишем както тези, така и останалите обичаи на сухиндолци.